Онзи съдбовен ден, за който ви говорих, и още ще ви поговоря, беше много важен урок в тази насока. Проклетата възпитателка беше като цяло кратка и преходна фигура в живота ми, но нейният бърз урок по лицемерие бе ненадминат. В мозъка на четиригодишния Светъл това се отпечата като шедьовър, като велик етюд, побран в рамките на пет изречения. Те бяха:

 - Малък дрисльо такъв! Такива хич не си мисли, че ще ми ги разиграваш, ясно ли ти е? Когато майка ти е тук може и да минават тези номера, но когато я няма никой няма да ти цепи басма. Ще слушаш каквото ти се казва, иначе бузите ти ще парят и не си и помисляй, че вашите ще повярват после на оплакванията ти. Мога да те смажа, детенце, така че внимавай как се държиш.

 Нямах си шибана идея какво значи някой да „цепи басма” на някой друг, но като цяло схванах идеята. Не просто това – в мен се загнезди убеждението, че тази очилата лелка наистина можеше да направи живота ми ад. Дори да измрънках на нашите нещо (не, че тя щяха да го приемат много присърце, но все пак), тя можеше да извърти нещата както иска – да каже, че съм посегнал на друго дете или че просто съм смущавал реда. Ако малкият ми мозък тогава знаеше за Хитлер, Сталин или някой друг диктатор, директно щях да я асоциирам с това. По-просто устроеният ми детски мозък взе решението, че я мразя, но тази омраза трябва да е тиха и ненатрапчива. Щях да я нося вътре в себе си и да изчакам удобния момент, за да я покажа, да прецакам синеокото чудовище. Ако такъв не се появеше, щях кротко да свеждам глава, за да не си предизвиквам проблеми на главата.

 Така набързо ми се обясниха правилата от милата госпожа, както по-късно я наричаше майка ми. В такива моменти ми идеше да се издрайфам насред масата по време на домашната вечеря. Но пък в крайна сметка, погледнато отново през очите на мъртвия Мен, шапка й свалям на тази възпитателка. Такъв контраст между двете личности трудно се постига и според мен тази жена имаше дарба за упорито следване на малко по-късно актьорско майсторство. При все, че тези две трансформации бяха просто част от бита й, малки късчета от него, само два лика от възможните множество нейни. Ако се бяхме срещнали времево по друг начин – аз на двайсетина, тя на толкова също, сигурно бихме станали страхотен тандем. Дотам, че взаимно да се убеждаваме колко си вярваме, докато обикаляме като на маскен бал един около друг. Врагове, които претендират – и даже понякога всъщност си вярват, че са приятели или дори любовници. Щяхме да сме двувластието на човешката еволюция, продиктувана от лицемерието – нещо в стил символа на двуглавия орел би ни пасвало перфектно. Пълният Аншлус!

 Вместо това се принудих да съм в ситуация, в която изпитото продългавото лице, проклетите очила и грозни златни пръстени смущаваха сънищата ми понякога.

 Същия ден не беше важен само поради тази харпия и състоянието ми на тиха война с нея, нито пък заради добрия урок по двуличност. Беше важен, защото за пръв път се социализирах и попаднах в среда, която бе извън домашната. Не броя за социализация двете ми бавачки преди или спорадичните ми излизания с нашите навън – това са отделни случаи, които нямат стабилна основа.

 Частната детска градина и принадлежността ми към групата в нея бе отправната социална точка за персоната ми. Тук бяха първите девет личности (макар и още деца), с които си имах вземане-даване и които наблюдавах, а и които наблюдаваха мен. За някакъв отрязък от време – немалък поради за щастие кратката продължителност на кретнеския ми живот, аз бях капсулиран през деня с тези деца. И не си мислете, че отношенията между малките са много по-опростени и различни от тези между големите хора. Не подценявайте децата, техните подбуди, настроения и начин на мислене. Те също често са плод на тази наша еволюционна особеност, за която говорих по-горе, макар че детския мозък като цяло е по-директен и по-несъобразителен. Като малък имах своите битки и печелих и губих из гладиаторската арена под зоркия очилат поглед на милата госпожа, която бе в ролята на наш цезар и тези битки понякога не отстъпваха на някои от преебаните ситуации, с които трябваше да се занимавам по-натам.

 И смятам за съвсем редно да щриховам поне малко другите малки гладиатори, някои от които даже надминаваха тогавашния мен по безочливост и лигавост. Ненужно е да споменавам после какви хора излезнаха от тях. Донякъде осъзнавам неточността на термина „гладиатори”, между другото, поради огромната разлика – тези хора са били роби, военнопленници, окаяни и принизени от публиката хора, измършавели, небръснати, отрепки. Ние, с едно изключение, бяхме от семейства, гниещи в банкноти. Бяхме част от елита на нацията и можехме да купуваме роби, ако искаме. Заробването естествено бе недопустимо в този нов свят на технологии и социални строеве – както още продължава да е. Но вместо да изчезне, то просто бе променило своя облик, своите параметри, бе се превърнало в новото невидимо робство.

 А ние бяхме тези малки гладиатори, които по-късно си позволяваха да купуват и продават както си искат свои собствени роби.