Ненужно е да споменавам, че не си спомням много от първите ми години. Знам само, че са били същите като всичките ми по-нататъшни – прогнило богати и безпроблемни. Можел съм да ям каша от стрити банкноти, а после да ги повръщам с възторжеността на непукистко богаташко синче. Така, както по-късно, преди да дойде деноминацията от 5 юли 1999 година от време на време мачках с особен кеф хартиени банкноти от 50 000 лева, без да ми пука. А имаше хора, които убиваха за толкова кинти. След ’99 се бе случвало да паля петдесетолевки – деноминацията и инфлацията ловяха нормалните хора, аз бях недосегаем. Винаги.
Ядял съм скъпи пюрета, докато другите бебета са ги хранили с каквото попадне под лимбо-въжето на ограничения бюджет. (Не, не детските храни на Nestle, те навлязоха в българския пазар пред 1994, тогава вече бях прекалено голям за пюрета. Мамка му, как завиждах на тогавашните бебета – тези, на които родителите можеха да си го позволят, естествено. Всеки път като виждах бурканче на Nestle исках да го счупя в земята и да изритам стъклата в нечие лице). Имал съм играчки като приказка, легло като приказка, корито като приказка, памперси като приказка. И, наред с тези хранителни и материални вещи съм имал и човешка собственост. Не една, а две бавачки.
Защо?
Е как защо, защото съм бил детето на мама и тате, малката скъпоценност в оядения дворец. Когато всичко е приказно, ти самият също ставаш такъв. Малкият крал на трона, врещящ и искащ своето, плюещ по бавачките скъпо пюре, което другите бебета биха изсмуквали като прахосмукачка от паркета. Съвсем в реда на нещата е било две нещастни жени да се занимават с моята личност. Нормалните бебета ги гледат баба и дядо, докато родителите работят, за да осигуряват прехрана. Моите баба и дядо са си съдирали старческите задници от пътуване насам-натам из света, а майка ми и баща ми са идвали веднъж на седмица за ден-два, преди да отпрашат на някое ново място. Двете бавачки са били робини около лигавото, повръщащо и пикаещо (че и други неща) чудовище. Родителите ми са им плащали жълти стотинки, убеден съм в това. Едно е да имаш кинтите и наследникът за тези кинти, но тези, които се грижат за него...те не заслужават и милионна от всичко. Те са черноработници за принца на света и заслужават да натъпчеш гушата им с мухлясали монетки. Житейското кредо на нашите, което успяха да ми прехвърлят.
Веднъж една от бавачките е счупила някаква скъпоценност. Заплакал съм и в бързината да види какво става (другата е готвила на печката), тя е бутнала едно кристално слонче на земята. От хобота до задника си, това слонче се е пръснало на хиляди малки парченца, всяко от което забиващо смукателен апарат в заплатата на жената. Поради този момент на загриженост към мен, тя е била лишена от три поредни заплати. Три месеца е работила и бърсала гъза ми, готвила е, сменяла е пелените ми, мъчила се е да ме занимава – за нищо. Става ми тъпо, че чак сега, когато съм мъртъв, си давам сметка за искреността на тази постъпка. За мига на реална, човешка грижа, струващ кристално слонче – за това е работила нахалост. Миг на грижа, който сигурно е надхвърлял квотата на всички редки импулси на майчина загриженост от страна на самата ми майка. Въпросната й е ударила шамар, задето е толкова безхаберна, после още един и един и един, докато баща ми не я е спрял. Жената е стояла с наведена глава, като затворник, като животно пред стопанин (а то е и било така), без да каже гък. Защото е било трудно време за нея и единствената й надежда е била тази работа. Няма значение дали си загрижена за малкия принц, има значение скъпоценността, която си натрошила. В този свят рядко значение имат тъпите ти добри чувства и воля, когато се разнесе вонята на кинтите. True story. Смели сме се на тази история, ние, гнусната богата света троица – аз, мама, татко. Смели сме се, да, и сме плюли парчета храна от екзалтираност покрай ястията ни, те спомняйки си физиономията й, предавайки унижението й с думи, за да мога да го визуализирам и аз.
Хилили сме се – чревоугодни и затлъстели духовно чудовища, и на множество други истории, на нещастия на обикновените хора, на сираците, на социално слабите. Домът ми бе нещо като дворец на откровения богаташки нихилизъм, останал безнаказан. И кой да ни накаже? Нашите бяха пряко свързани с обществената върхушка, но без да са прекалено намесени в далаверите, за да треперим при всяка рокада там.
След случката с бавачката нашите й викаха „слоница”, а аз закътах тази дума в малкия си детски изгнил мозък, за да й я подхвърлям при всеки удобен случай, когато попораснах. Дори веднъж я яхнах и с крака ритах гръдния й кош, крещейки възторжено „Дий, слонице тъпа!”, а тя правеше обиколки на кухнята, запотена и унижена.
Виждах омразата им – на нея и другата жена, но тя остана само там – в угнетените очи на финансовата зависимост. А и бях прекалено нахакано малко копеленце, за да го приемам присърце. Възприемах ги просто като моя собственост, с която мога да правя каквото си искам.
Като се замисля като бебе съм бил едно щастливо малко парче месо. Когато пораснах малко, нашите започнаха по-често да са си вкъщи, а за мен те бяха непознати. Чувствах се неловко с тях покрай себе си, бяха като чужди тела в обещаната ми империя от банкноти и злато. Бяха натрапници, но трябваше да ги търпя. Те бяха съдържатели на наследството ми, а не исках да се лиша от него. Не и докато са живи. А когато се караха и баща ми млатеше майка – не всичко златно отвън е златно и отвътре, се скривах в стаята си. В началото плачех, но после свикнах и не ми правеше впечатление. Но за това – по-натам.
В заключение мога да кажа, че съм бил в същото разлигавено положение през целия си живот. Еволюцията умствено и перспективно бе спряла при мен с появата на първите ми млечни зъби. Бях имбецил, пълен дебил още от малък. Но не поради здравословни причини, които да ми послужат за оправдание.
Не, бях лигаво, наконтено мамино синче. Бях този типаж, който гледате в сериалите, във филмите, в рекламите, навсякъде из продънените плазмени, LCD или TFT монитори. И докато го гледате, в стомасите ви, из червата се надига желанието да вкарате юмрук и да ми разбиете муцуната, през същите плазмени, LCD или TFT монитори. Бях непоносим. Отвратителен. Егоистичен. Агресивен. Тормозих. Изнудвах. Насилвах. Присмивах се. Прецаквах. Гаврих.
Бях едно ужасно копеле, след като мина бебешкия ми период и станах по-съзнателно съществуващ. Но, мамка му, бях богат. И това определяше всичко.
